Този разказ бе написан преди време. Новото е, че баба я няма от 4 години. Отиде си на 97 години. За съжаление не във формата, в която беше, когато писах разказа, но в крайна сметка това е неизменна част от човешкият път на тази земя. Та този разказ е в памет на Баба Мичи!
Баба е на 86 години.
Може би е най-съвременната и технократска баба, която може да се срещне някъде. Чати на скайп, пише мейлове, има си лаптоп. Неща характерни за този съвременен и технологичен 21-ви век.
Баба може да плете, може да шие, може да пише. Беше учителка. От онези учителки, които вече ги няма, от учителите дето гледахме в очите. За мое щастие и аз имах такива учители като нея, от нейното поколение. Сега вече ги няма. То си и личи де!
Та Баба е запомнила една случка от детството си, която на пръв поглед от гледна точка на нашия век е някак обикновена, но ето минали са толкова години, а тя още помни…ОНЗИ ШОКОЛАД – ШОКОЛАДА КРАВА, който е останал неопитан.
Шоколада, който всъщност символизира живота и битието на едно цяло поколение.
Нарочно оставих като цитат написаното от баба ми, защото самия й разказ, сам по себе си е интересно написан. Поне за мен!
Надявам се ще бъде интересен и за вас.
Кратък и изпълнен със същина.
„Спомен от детството!“
<<Беше 7 януари 1933 година. Първият ден на Коледа. Бях навършила 7 години и 3 месеца, Баща ми бе още жив, а аз учех в 1-ви клас при много добрата и красива учителка Стефка Бояджиева в квартал Клуцохор. Макар и малка разбрах, че съпругът й – счетоводител – е в затвора за надчет, но тя смяташе, че не е виновен и споделяше това с тати. Може би в него виждаше разбиране и съчувствие.
Тя много обичаше учениците си и ние я обичахме. Аз бях русичка с коси на цвят като злато и тя минавайки покрай мене ме погалваше и казваше:“Копринените коси“.
В класа имаше бедни и богати деца. Едно от тях бе Златка-дете на аптекари, чиято аптека бе на ъгъала, където сега е поликлиниката в Клуцохор, в тяхната къща. Златка е слабичко болнаво дете и другите богатски деца не я приемаха с охота в игрите си. Понякога тя играеше с нас бедняшките деца и много често я виждахме да се смее и радва. Златка ме бе поканила на Коледа да отида у тях. Не знаех защо и не отидох, но към 10 или 11 часа у нас дойде майка й да ме вземе. Носеше голям пакет, поздрави всички с празника и подаде пакета на мама. Хвана ме за ръчичка, след като мама ме премени може би с неща подарени от съучениците ми. Заведе ме у тях, защото Златка искала да отида и се не щяло да й е радостно на деня. У Златкини имаше Коледна елха, пищно украсена. За първи път виждах елха. Обясниха ми какво е това, защо се прави. По елхата имаше много неща увити в станиол и много марципани с форма на различни животни. Под елхата имаше голям шоколад, каквото чудо виждах за първи път. Наричали го шоколад КРАВА.
Поканиха ме на тяхната трапеза и през цялото време играхме на какво ли не и ядохме до насита разни лакомства, дори каквито виждах на витрините. Привечер си тръгнах с торбичка лакомства.
Но никой не се досети да ми отчупи от шоколада КРАВА и в този ден не усетих сладостта му. Мислейки, че е нещо много сладко или хубаво. Така ми бе представен. И дълго след това нямах възможност да вкуся, но често съм си мислела за него.
У дома занесох торбичка с лакомства, но сред тях нямаше дори парченце от кравата.
За това, когато имах възможност правех на учениците си коледни елхи, особено за селските деца, коити и в онова мое време като учителка нямаше да им бъде направена елха, се стараех в подаръците на бедните да има ШОКОЛАД, макар да не е КРАВА. >>
